baner_mladeji_kvadrat Всемирното Православие - СЛОВО ЗА ЗАДУШНИЦА “Бог не е Бог на мъртви, а на живи, защото у Него всички са живи” /Лука 20:38/

В този живот има едно нещо, в което можем да бъдем сигурни: че всички ще умрем. Смъртта е единственото неизбежно събитие, което всеки човек трябва да очаква. Смъртта е много по-близо до нас, отколкото си представяме – не просто отдалечено събитие в края на земното ни съществуване, но настояща действителност, която продължава постоянно около нас и вътре в нас.”Всеки ден умирам” – казва св. ап. Павел /1 Кор.14:31/. Всяко живеене е вид умиране: ние умираме през цялото време. 

Но в това ежедневно изживяване на умирането всяка смърт е последвана от ново раждане: всяко умиране е също вид живеене. Животът и смъртта не са противоположности, които взаимно се изключват, а са взаимно преплетени. Цялото човешко битие е смес от смъртност и възкресение: “умиращи, а ето, живи сме”/Кор.6:9/- пише св. ап. Павел. Земното ни пътуване е постоянно преминаване през смъртта към нов живот. Между нашето първоначално раждане и нашата предстояща смърт – целият пробег на живота ни се състои от поредица от по-малки умирания и раждания. Всеки път, когато заспим нощем, предвкусваме смъртта; всеки път, когато пак се събудим на следващото утро, сякаш възкръсваме от мъртвите.

И така, смъртта присъства заедно с нас през целия ни живот като постоянно, вечно повтарящо се ежедневно изживяване. Но макар и да ни е близка, същевременно тя е дълбоко неестествена. Смъртта не е част от първоначалната цел на Бога за Неговото творение. Той ни е създал не за да умрем, а за да живеем. Смъртта може да е нещо, което очаква всеки от нас, но тя е същевременно дълбоко противоестествена. Тя е чудовищна и трагична. Изправени пред смъртта на близките ни и нашата собствена смърт, ние изпитваме безутешност, ужас и дори негодувание.

Самият Иисус е плакал при гроба на Лазар /Иоан 11:35/, а в Гетсимания Той е бил изпълнен с терзания в перспективата на предстоящата Му смърт/Мат.26:38/. Св. ап. Павел счита смъртта за “враг, който ще бъде унищожен” /1 Кор.15:26/ и я свързва тясно с греховността:”Жилото на смъртта е грехът” /1 Кор.15:56/. Фактът, че всички ще умрем, е отражение на факта, че всички живеем в един паднал свят.

И все пак, макар че смъртта е трагична, тя е същевременно и благословия. Въпреки че е част от първоначалния Божи план, тя е все пак Негов дар, израз на Неговата милост и състрадание. За нас, хората, да живеем безкрайно в този паднал свят, въвлечени завинаги в порочния кръг на скуката и греха, би било непоносима участ. Затова Бог ни е предоставил спасителен изход. Той разтрогва единението на душата и тялото, за да може впоследствие да ги оформи отново, като ги съедини при телесното възкресение в Последния Ден и така ги пресъздаде в пълнотата на живота.

Живите и починалите принадлежат на едно единствено семейство. Според една руска писателка: ”Църквата… е място за среща на хора мъртви, живи и още не родени, които обичащи се един друг, се събират около скалата на Олтара, за провъзгласят любовта си към Бога”.

Общуването между живите и мъртвите не трябва да се осъществява посредством спиритизъм и некромантия. В истинското християнство няма място за никакви техники, които се опитват да общуват с мъртвите чрез медиуми, спиритически сеанси с азбуки и пр. Всъщност подобни практики са много опасни, често те излагат практикуващите ги на обсебване от демонични сили.

Единствената легитимна основа на нашето общение с мъртвите е общността в молитвата, най-вече при отслужването на Божествената Литургия. Ние се молим за тях и в същото време сме уверени, че те се молят за нас; и именно чрез това взаимно ходатайство ние се свързваме с тях, отвъд границата на смъртта, в здрав и ненарушим съюз на единство. Живи или мъртви, всички сме членове на едно и също семейство; и затова, живи или мъртви, ние ходатайстваме едни за други. Физическата смърт не може да прекъсне връзките на взаимна любов и взаимна молитва, които ни свързват едни с други в едно Тяло.

Естествено, ние не разбираме точно как такава молитва носи полза на покойниците. Но по същия начин, когато се молим за живи хора, не можем да обясним как това ходатайство им помага. Знаем от личен опит, че молитвата за другите действа по начин, който остава тайнствен. Не можем да измерим точното взаимодействие между акта на молитвата, свободната воля на другия човек и Божията благодат и предзнание. Когато се молим за мъртвите, стига ни да знаем, че те продължават да израстват в любовта си към Бога и затова имат нужда от подкрепата ни. Нека оставим другото на Бога.

Ние не можем да се молим само за тези ближни, за които знаем, че те са умрели в упорито неверие, през живота си са се надсмивали над християнските истини и са поругавали християнски светини и са преминали в другия свят без признаци на разкаяние. Такива хора са хулители на Духа Светаго, и техния грях няма да се прости нито в този век, нито в бъдещия /Мат.-12:31-32/. А за тези, които са умрели във вяра и с разкаяние, трябва да се молим, и можем да бъдем уверени, че нашите молитви ще облекчат тяхната участ.

Затова, братя и сестри, нека се помолим днес за починалите наши близки и за всички починали православни християни. Нека нашите сърца, проникнати от чувства на любов и благодарност към починалите, да се слеят сега в един общ молитвен вопъл към Бога, за да ги помилва, да прости греховете им, волни и неволни, и да всели душите им в селенията на праведните. Амин.