Приятели наши, наближава денят, когато радостното пасхално „Христос воскресе,” с което се посрещаме сега един другиго, ще отстъпи място на делничния поздрав. И само веднъж седмично църковните служби и календарът ще ни напомнят за Възкресение Христово, за смисъла и целта на живота, за възкресението на душата в Бога.
Ето днешният неделен ден, наречен Неделя на слепия, е последната неделя преди Отданието на светата Пасха.
На пръв поглед просто, и едновременно с това чудесно събитие: даруване на зрение на този, който се е родил сляп, даруване на зрение на този, който никога не е виждал слънчевата светлина, не е виждал красотата на Божия свят. Според нашето разбиране – най-нещастен човек и безнадежден страдалец.
Но, съдейки по това, което е написано в Евангелието за този човек, с когото се е случило Божието чудо, той е бил силен и мъжествен, носел е своя недъг и мъка без ропот, защото Сам Спасителят свидетелства за него, че слепотата му не е следствие от греха: „нито той е съгрешил, нито родителите му“ – а по-нататък забележителните думи – но да се явят делата Божии върху му ” (Иоан.9:3).
И силата Божия извършва чудо в простите, с нищо не предвещаващи чудо действия. „Където Бог пожелае, побеждава се природният порядък“.
Иисус Христос извършил това, което нито един земнороден не може да направи – слепороденият прогледнал, затворените по рождение очи се отворили. Но страдалецът се изцерил не само телесно: прогледнали очите му, а духовното зрение веднага видяло в Иисус Христос Сина Божий.
Вестта за извършеното в миг обиколила града, разтърсвайки умовете.
Кой е Този, Който е извършил нечуваното? Народът се разделил. За едните, видели в Целителя човека Божий, защото грешник не може да извърши нищо подобно, „понеже Бог не слуша грешници“, настъпило духовно прозрение, и освобождавайки се от духовната слепота, те чуват Божия зов.
Другите пък, които не пожелали да видят чудото, видели в Господ единствено нарушител на съботата. Лицемерната показна набожност и гордост въстанали против очевидното, и виждащите ослепели; духовната слепота изкривила света за тях, направила невъзможно да видят светлината на истината.
Грехът на гордостта и самодоволството, грехът на лукавото неверие въстанал срещу простата вяра, ясно виждаща истината. Фарисеите изгонват прогледналия. Книжната ученост изгонва истината на вярата. А Господ произнася думите: „… за съд дойдох Аз на тоя свят, за да виждат невиждащите, а виждащите да станат слепи(Ин.9:39). Оттогава Божият съд се извършва постоянно – и в наши дни, и над нас.
Понякога ние проглеждаме духовно, но както често се случва, ослепени от греха, губим лъча на светлината – светлината Христова – и се лутаме в живота в тъмнината, мислейки се за зрящи.
Главната беда на нашето време се състои именно в изключителната духовна слепота на хората. Духовният разум, който може ясно да види светлината на истината, е станал днес крайно рядко явление. Плътският ум, затънал в житейското, обичащ само земното, винаги е в противоборство с учението и откровението за Божественото.
За придобиване на духовен разум пък е необходимо преди всичко послушание на разума на Вселенската Православна църква. „Не преставай – говори преп. Ефрем Сирин, — да изследваш Божествените Писания, не спирай да питаш своята Майка – Църквата“. Светлината на Христовото учение, светлината на Неговата любов просвещава всеки човек в света. Любовта е този пробен камък, с който се проверява дали сме слепи или зрящи, болни или здрави?
Да си спомним думите на Спасителя: „…да бяхте били слепи, не щяхте да имате грях, но сега казвате, че виждате, затова грехът ви остава” (Иоан.9:41).
Духовната слепота поражда греха, и духовната слепота вкоренява греха в човека. Ожесточава се човешкото сърце и загрубява. И с ухо чува, и с очи вижда, но не приема нито едното, нито другото. Грехът на ожесточението, упорството срещу истината и противенето ѝ правят човека участник в безплодните дела на тъмнината. Гласът на сърцето започва да отслабва, и хладният разсъдъчен горд ум потъпква християнската любов. Човекът ослепява окончателно. И Бог отстъпва от него.
Така се извършва над упоритите „умници“ съдът Божий. „…Бог им даде дух на безчувствие, очи - да не виждат и уши - да не чуват, дори до днешен ден"(Рим.11:8).
И ето сега, както винаги, Евангелието поставя в този ден пред нас въпросите: а какви сме ние? здрави ли сме или болни? зрящи ли сме или слепи? В Бога ли сме или духът на този свят ни е отвел в далечна страна?
Проверява се нашата преданост на Христа и на Неговите завети през всички дни на нашия живот – и в дни на външно благополучие, а по-често в дни на гонения и изпитания.
Ние с вас трябва да знаем наизуст спасителната азбука, за да можем и на себе си, и на другите да даваме отчет, а когато е нужно, и отговор – с увереност в истината и без смущение.
Светата Православна църква е стълб и утвърждение на истината! Сега определени сили се опитват да разклатят тази твърдиня, виждайки в нея последно препятствие за разрушителните си планове. Те нахлуват в нея, злословят църковната йерархия, внасяйки дух на недоверие, раздор и разделение. Това, което не можаха да направят навремето войнствените богоборци, днес го правят тези, които се имат за пазители на вярата и каноните.
Нека разгледаме внимателно какво е заповядал Христос и към какво призовават новоявените ревнители.
Разколите са противни на единството в Христа. А на мястото, осветено с обилно пролятата за вярата мъченическа кръв на православните, се въздигат нови престоли, например, автокефалната украинска църква, или разколническата група в Суздал. Ереста на Богородичния център също претендира за собственост върху истината.
Но „нима Христос се е разделил“ (1Кор.1:13)? „Моля ви, братя, в името на Господа нашего Иисуса Христа, да говорите всички едно и също, и да няма помежду ви разцепления.…” (1 Кор. 1:10).
Къде е тази всеопрощаваща, състрадателна любов, към която са призвани последователите на Христос? Къде е духът на първоначалната Църква, когато „множеството повярвали имаха едно сърце и една душа” (Деян. 4:32). Къде е Христовият дух, призоваващ от височината на най-тежкия кръст на страданието да простим не само на тези, които са съгрешили, но и на самите си врагове?
Ето я проверката – Христови ли сме, истински християни ли сме, не сме ли в плен на светската сила, силата на отмъщението, силата на борбата без Бога.
През 1920 г., когато се лее кръвта на мъчениците и Руската църква се изкачва с трънен венец на своята Голгота, нейният кротък и верен Светейши патриарх Тихон призовава останалите живи чеда на Църквата да не се гневят, да не падат в отчаяние, а без страх да носят кръста си, отбранявайки се с любов и покаяние от гонителите.
И този, в чиято святост днес никой не се съмнява и чието ходатайство пред Бога просим сега, казва: „Нека да изглежда слабост тази света незлобивост на Църквата, тези призиви към търпеливо понасяне на антихристиянската вражда и злоба… Молим всички вас да не отстъпвате от тази единствено спасителна настроеност на християнина – да не слизате от кръстния път, изпратен ни от Бога“. „Трудна, но висока задача на християнина е да съхрани в себе си великото щастие на незлобието и любовта“.
Ето и още думи на светия Патриарх през това съкрушаващо всичко живо време: „Днес е лесно да се умре. По-трудно е днес да се научим как да живеем“. „Руският народ и Руската Православна църква се учат. Те се учат и до днес, жертвайки много неща, за да запазят главното – Църквата, без която не може да се живее“.
В Църквата са просияли стотици мъченици. И всеки поотделно, принасяйки себе си в кървава или по-тежка, безкръвна нравствена жертва, всички те са били съединени неразделно с духа, вярата и любовта, следвайки желанието и намерението на Господа: „да бъдат всичко едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те [християните] да бъдат в Нас едно …” (Иоан.17:21). Такава е молитвата на Христос за всички верни Нему.
И ето, след седемдесет години светата наша Православна църква трябваше да приеме върху себе си нов вид мъченичество.
Трябва всички ние, приятели мои, да помним, и на другите, колебаещи се да предаваме учението на светите отци: „Вън от Църквата може да има всичко, само не и спасение. Вън от Църквата може да има духовен сан, тайнства, алилуя. И литургия, Евангелие, вяра, проповед в името на Триединния Бог, но спасение може да се намери само в Съборната църква“.
И нека думите от църковния амвон не звучат напразно за всички нас : „Моля ви, братя, пазете се от ония, които произвеждат разцепления и съблазни против учението, което сте научили, и странете от тях.” (Рим.16:17). Бог е Съдия на всички, умишлено или по безразсъдство встъпили на пътя на богоборчеството.
А ние с вас трябва да живеем и да се молим тъй, че нашият подвиг заради Христа в днешните лукави дни да предадем в наследство и за поука на идващите поколения като най-добър завет и и благословение. Само върху този камък изцерението на злото с добро – ще бъде изградено нерушимото величие на нашата света Православна църква в руската земя.
Такъв е заветът към нас на Негово Светейшество патриархът - мъченик и изповедник Тихон. „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си” (Иоан.13:35). Ето го главното, което трябва да съхраним с вас във всяко обстоятелство. Ето я мярката на нашето духовно зрение.
Ето всичко, което ми се искаше да ви кажа днес, мили мои. Болката на сърцето ми днес говори с моите уста. Аз живях дълго, видях с очите си историята на Църквата, за която я съдят днес. Видях и познавах нейните йерарси, израснах при нозете им. И не мога да забравя основите, които те полагаха в нас и как самите те живееха.
А съдът Божий е на земята. Един е човешкият съд, а друг е Божият съд. Дай Боже ние с вас да не се окажем духовно слепи и да не се отклоним от истината в Христа. Да наблюдаваме с духовни очи събитията от църковния живот, събитията от живота на нашата страна в сегашния момент и недалечното минало. И ще видим многобройни примери как пред Промисъла Божий са се оказвали безсилни и многолетната мъдрост, и опитността, и учеността, и дори духовността, възприемани по човешки.
Да, в днешните лукави дни, разпръсквайки човешкото, много неща се разклатиха до основите. Светското мъдруване е смазано и става ясно, че идва съдът Божий, човешкото е отхвърлено и се дава Божието. И нашата вяра, и нашата задача сега е една — неизменно да пребиваваме на пътя на Божествения Промисъл, да му се отдадем без остатък, без разсъждение. „Да, ела, Господи Иисусе, ела с благодатта на Светия Твой Дух, тъй че в нашата немощ и чрез нея да се изпълнят Твоите съдби“. Амин.
1993 г.
(със съкращения)
