За да почувства човек действително Пасха и наистина да види светлината на божественото възкресение, е необходимо да очисти своите чувства от всяко страстно движение: „Очистим чувствия, и узрим в непреступнем свете воскресения Христа блистающася и радуйтеся рекуща“ („Да очистим чувствата си, и ще видим непристъпната светлина на Христовото възкресение и ясно ще чуем: радвайте се!“) – говори песнопевецът.

Атонският старец Ефрем (в света – Йоанис Мораитис) се родил на 24 юни 1928 г. в град Волос (Гърция). На 19 години той завинаги се преселил на Света Гора, ставайки послушник на светия старец Йосиф Исихаст, безмълвник и пещерник. Като основал 19 православни манастири в Съединените американски щати и Канада, от 1995 г. старецът Ефрем се отдалечил в пустинята на безмълвие, молейки се за целия свят. Днешната проповед: „Какво трябва да стане, за да почувства човек действително пасхалното чудо“ е част от твърде богатия духовен опит на стареца Ефрем през почти 60-годишния му монашески живот.

„Воскресения день, просветимся людие, Пасха, Господня Пасха!“ („Денят на възкресението е, да се просветим, хора!“)

Христос и тази година ни удостои да празнуваме този велик и светоносен ден на Своето божествено възкресение: „Пасха, Господня Пасха“ („Пасха е, Господня Пасха“)!

Пасха се превежда като „преход, преминаване“. Човешкият род получил благодат, Божие благословение – да се изкачи от земята на Небето, да премине пътя от временната смърт до безсмъртния живот. Христос ни показа безкрайното Си милосърдие, съжали се над нас и слезе при нас на земята, за да ни възведе на Небето.

Всяка година празнуваме светата Пасха. Всички я чакаме с нетърпение, за да усетим тази особена радост и светлина на божественото Възкресение в своята душа, да вкусим малка част от безкрайната радост на вечната Пасха, да видим лъча на тази Светлина, която озарява другия свят, да усетим малка част от онова вечно щастие, което чувстват Горе, на Небето, душите, удостоили се със спасение и празнуващи сега вечната Пасха – Пасхата, която няма край.

За да почувстваме действително Пасха и наистина да видим светлината на божественото Възкресение, е необходимо да очистим чувствата си от всякакво страстно движение. „Очистим чувствия, и узрим в непреступнем свете Воскресения Христа блистающася и радостию гласяща“ („Да очистим чувствата си, и ще видим непристъпната светлина на Христовото възкресение и ясно ще чуем: радвайте се!“) – говори песнопевецът.

Ако сърцето не се е очистило, не се е освободило от отвратителния егоизъм и високомерното разположение, ако не се е поселило в него Христовото смирение, тогава очите на душата няма да видят светлината на Възкресението и сърцето на човека няма да го усети. Христос ни е посочил пътя на очистването: „Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си“ (Мат.11:29). Ако не смирим мислите си, не преклоним глава, ако не вярваме безпрекословно, че сме нищо, че всеки от нас е последният човек, най-грешният, за когото е приготвен адът, то няма да изпитаме особена радост от светото Възкресение, няма да се удостоим тайно в дълбочината на сърцето да празнуваме Христовата Пасха.

„Всеки горделив по сърце е гнусота пред Господа“ (Притч.16:5). „На смирения пък дава благодат“ (Иак. 4:6). Бог чува молитвата на смирения. Сърцето се очиства дълбоко само със смирение. Всяка добродетел, всяко напрежение, всяко усилие имат за цел очистване на сърцето, но смирението е най-действеното лекарство. Христос преклони Небесата и слезе на земята. Слезе на земята, преклони се, смири се, дойде при нас като човек, макар че Той е Богочовек: и Бог, и Човек!

Ние, хората, и аз най-напред, не прекланяме шията си пред Господа, не смиряваме помисъла си, понеже в нас живее елемент от гордостта. Въпреки че се подвизаваме да преодолеем това страстно състояние, но всъщност само е започнало да ни се струва, че „усещаме смирение“, веднага след това пак изниква гордостта: независимо дали сме почувствали нещо по време на молитва, или сме казали нещо добре, или сме постигнали нещо. Жилото на гордостта и тщеславието ни поразява, и на нас ни се струва, че сме постигнали нещо добродетелно.

Някой брат страдал от горди помисли. Той отишъл при един велик старец и му казал:

– Отче, усещам горд помисъл от това, че се подвизавам, и не мога да го победя. Какво да правя?

А братът наистина се подвизавал. Старецът му отговорил:

– Чедо, ти ли си сътворил небето и земята?

–     Не, какво говориш, отче!

– А ето че Този, Който е сътворил Небето и земята, Този, Който е създал духовния свят на ангелите и Горното Царство, Този, Който със Своята заповед е създал Вселената от нищото, е нарекъл Себе си „смирен и кротък“. А ти с какво се гордееш? Ти – глината, ти – земният, грешен, страстен човек, богато облагодетелстваният от Бога, смяташ ли, че правиш нещо важно?!! Той, като се наведе, изми краката на учениците Си, претърпя издевателства, насмешки, поругание от толкова хора! Него, Който може с един Свой жест да върне от битие в небитие всичко съществуващо, Го виждаме гол на Кръста и умиращ от любов към нас. Той в смирение не произнесъл нито дума, не отварял устата Си, а ние, хората, вдигаме глава и мислим, че сме нещо!

Братът изслушал тези мъдри наставления, смирил се и се върнал в килията си, получавайки голяма полза.

Човешкият ум лесно се замърсява и лесно се очиства. Сърцето пък, напротив, трудно се очиства, но и трудно се замърсява. Сърцето цялото е пронизано от корените на страстите. Корените на всички страсти са именно в сърцето. Затова всички ние изпитваме болка, когато Бог, желаещ спасението на човека и ненавиждащ смъртта на душата му, взима от време на време и буквално като с някаква духовна пинсета хваща корените на страстите и се старае да ги изтръгне от сърцето, за да може то, освободено от страстното състояние, да получи свобода и човек да може да почувства радост и да види с очите си светлината на божественото Възкресение.

Изкушенията, скърбите, огорченията, идващи или от дявола, или от хората, или възбуждани от света, който носим в себе си – всичко това са лекарства, всичко това се изпраща от Божия Промисъл, за да се върне при нас изгубеното душевно здраве. Здравето на душата и сърцето се изразява в безстрастие, безгрешност, това е истинската святост, която ще премине с нас в другия свят.

Как да разберем, че страдаме от егоизъм? Така, когато някой брат ни каже обидна дума или когато старецът, духовният отец наставник, поставен от Бога да възпитава в нас безстрастие – когато този човек също ти направи забележка и ти почувстваш смущение, възмущение, горчива мъка, тежест, безпокойство, раздразнение, то познай от това мащаба на живеещия в теб егоизъм, неговата дълбочина, широчина и дължина. Ако човек е смирен, тогава той приема думата, приема забележката и изобличението. Ако няма сили да се зарадва вътрешно, че се е удостоил да приеме лекарство, или по-добре казано, че е получил възможност да установи наличието на егоизъм в себе си, нека поне се стреми към това.

Скитските отци, живели в славните времена на разцвет на монашеството, замислили веднъж да изпитат авва Мойсей Мурин, за да видят има ли в него смирение и кротост и до каква степен на безстрастието е достигнал. Авва Моисей бил удостоен със свещенство. Веднъж, когато влязъл в олтара и започнал да се облича и да се готви за службата, отците му казали:

– Какво правиш тук ти, чернокожи! Не си достоен да престъпваш прага на това място! Махай се!

Авва Моисей замълчал и излязъл от олтара. След няколко дни се повторило същото. Първия път той замълчал, потиснал възмушението в себе си. Във втория вече се чувствал свободен и дори сам осъдил себе си, казвайки:

– Наистина! Целият съм черен: тялото, кожата, а и душата ми е черна. Не съм достоен за свещенство, недостоен съм да вляза в олтара, правилно казаха отците.

Братята, които го чакали на изхода на храма, попитали:

– Авва, нима не се смути от нашите думи?

– Първия път, братя, се смутих, но потиснах в себе си възмущението. Втория път нямаше възмущение – Бог ми помогна: и аз усетих тишина и осъдих себе си; аз в действителност видях, че всичко всъщност е така, както казахте.

Светите отци казват, че първото състояние се нарича безгневие, а второто – кротост. Ако в подобен случай видим, че душата и сърцето в нас негодуват, от това трябва да разберем, че сме заразени от егоизъм и трябва да положим усилие чрез молитва, чрез обръщане към Бога да ни даде сили, за да победим възмущението на гордостта, имайки примера на Самия Христос: „Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си“ (Мат.11:29). И когато забележим в себе си възмущението и бурята на егоизма, да се обърнем към самоукоряване, да осъдим сами себе си. Защо да се възмущаваш? Защо да слушаш помислите? За какво говорят гневът, раздразнителността и помислите? Само за това, че имаш егоизъм!

Значи ти, подли звяр, живееш в мен! И кога ли ще те премахна!? Кога ли истински ще застана срещу теб, кога ще взема духовния меч – Словото Божие, примера на Христос – за да умъртвя тоя страшен звяр!? Този звяр в смъртния час ще застане пред нас, с гласа на съвестта ще ни изобличава, че не сме се подвизавали, както трябва, в нужното време, във времето, предназначено за борба и победа над него. Цялото зло в нашия живот произлиза от този подъл егоизъм.

Нека да изследваме себе си и ще видим, че във всички наши житейски прояви, в мотивите ни, в тяхното начало и в тяхната дълбочина лежи егоизмът. Нека да осъдим сами себе си, да паднем, да познаем, че сме кал, земя и нищо повече! .Земята се тъпче от същите тези хора, които са създадени от пръст. Бог, бидейки по природа Божество, смирил Себе Си! Ние пък, бидейки по природа незначителни, издигаме глава: „Аз и никой друг!“ Ако в нещо не ни почетат, тогава звярът в нас се възмущава и се започва едно безкрайно: „защо“: „Защо не аз?“ Ето това „аз“ в себе си трябва да смирим.

Монашеството притежава сила да победи егоизма, само че трябва да вземем в свои ръце тази сила и да удържим с Божията помощ победа, която ще определи вечната ни участ. Смирените ще видят Бога в другия свят. Гордите ще бъдат лишени от Царството небесно. Горделивият човек ще бъде попитан, между другото, на Съда: усещал ли е, видял ли е егоизма в себе си, подвизавал ли се е срещу него, следвал ли е наставленията, ръководещи към смирение. Възмутени поради егоизъм, ние, макар и да виждаме звяра в себе си, не искам да го удушим, а често дори доброволно затваряме очи, правим се, че не виждаме, отвръщаме поглед встрани. Това е егоизъм. .

Защо, чедо, не водиш подобаваща борба? Животът не ни принадлежи. Във всяка една минута може да го изгубим; ще се затвори панаирът, на който се купува Царството небесно, а после, после идва смъртта: очите се затварят и ние ще разберем какво ни е причинил нашият егоизъм, но връщане назад няма да има. Ще просим да ни бъде разрешено да се върнем назад, ще молим да се върнат поне няколко минути от преживените от нас години, но и минута от тях, уви, няма да получим. Тук вече става страшното!

Не сме познали на дело, не сме почувствали със сърцето си какво означава смъртта, не сме усетили какво ще чувства душата, когато започне да се издига към Небето; какви ще бъдат мислите ни, когато започнем да преминаваме през въздушните митарства. Никога не сме преживявали непосредствено какво ще почувства душата, когато безвъзвратно осъзнае, че вече няма да се върне към предишния земен живот, че е преминала във вечността – в Живота, който няма да има край, че в случай на недобър отговор тя ще пребъдва вечно в ада с бесовете, никога няма да види Светлината, няма да види и да вкуси (да познае от опит) Бога.  

После вече ще осъзнаем, че останалите братя се намират на Небесата, празнуват вечната Пасха, пребивават в слава Божия, облечени в даруваните им от Бога брачни бели одежди. Душата тогава ще открие за себе си, че останалите братя са влезли на брачната трапеза при Жениха, че се намират в Небесния чертог, че за тях този живот в Светлината никога вече няма да свърши. Нищо такова ние никога още не сме преживели и затова, така да се каже, сме душевно слепи. Сърцето ни е сякаш духовно мъртво, то не чувства.

Няколко пъти имах подобно чувство по време на молитва. Веднъж спях и посред нощ се събудих, умът ми беше абсолютно ясен, дори повече от ясен. Когато човек изведнъж внезапно се събуди посреднощ, умът му е обикновено замъглен. При мен не беше така. Състоянието на ума и сърцето беше такова, че аз в действителност чувствах, че сякаш съм си отишъл от живота и преминавам във вечността. Чувството за неопределеност беше много силно: „Какво ще стане сега, как ще погледна към Съдията; какво ме чака в случай на вечно осъждане?“ Тогава действително почувствах, че си отивам от тоя свят и почувствах присъствието на Съдията, реалността на ада, вечността: това беше състояние, което не мога да опиша с думи. След това през деня си помислих: „Така, ето какво ще се случи с душата, когато затворя очи. Какво ще правя сега? Ако в момента у мен имаше такова страшно неизразимо чувства за случващото се, то какво ще бъде, когато в действителност по Божие повеление се окажа извън тялото?“

Всичко това показва, че очите на душата ни са затворени и нищо от това, което ни предстои, не чувстваме; не чувстваме – не значи, че не вярваме. На теория всичко разбираме, но сърцето ни остава безразлично. А защо е безразлично? Защото макар и не цялото, но част от него си остава нечиста, затова и не чувства. Не сме положили достатъчно усилия, не сме претърпели болка, за да се изцелим от егоизма. Сърцето не е страдало, не е понесло болка от изтръгването на корена на егоизма – затова резултатите са такива.

Ние трябва непременно, макар и постепенно да започнем да виждаме, да чувстваме егоизма си, а след това да се опълчим срещу него и да му обявим война. Когато ни изобличават, когато ни правят забележка, да започнем да укоряваме именно себе си, да осъждаме, бичуваме, да поемаме върху себе си вината, а човека, който ни е изобличил – да оправдаваме, благодарейки на Бога, Който по такъв начин се грижи за нашето очистване. Подвизавайки се по такъв начин, постепенно ще се освободим от страстите, сърцето ще се очисти, корените на страстите ще започнат да се изтръгват, и накрая ще бъдем в състояние да усетим душевно здраве, живо да почувстваме реалността на другия живот и тогава ще можем да видим светлината на божественото Възкресение.

„Воскресение Христово видевше“ („Като видяхме Христовото възкресение“), – изричаме тези думи, но виждаме ли Пасхалното чудо всъщност, чувстваме ли го? Не! Аз лично – не! А кога ще го видим? – само когато се удостоим да бъдем чисти от страстите!

Да се борим срещу егоизма, като се въоръжаваме се с молитвата. Нека молитвата „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме“ по възможност да не се прекратява дори нощем. Тялото без душа се разлага, започва да източва зловоние, става източник на зараза. Същото се случва с душата, когато в нея няма молитва. Винаги да държим пред мисления си взор задачата – как да унищожим този звяр, живеещ вътре в нас, нашия егоизъм, и постоянно да се молим. Да разпръснем благоуханието на молитвата в своя малък Божий храм, който е тялото и душата на човека. Телом и духом да прославяме Светия Бог.

Нужен е подвиг! И първи трябва да приемат подвига началстващите. Трябва да покажем добър пример, и останалите трябва да се подвизават, гледайки ни, така че цялото братство да се удостои да празнува вечната и безкрайна Пасха на нашето спасение в другия свят, във вечния живот, в Горния Йерусалим, в непристъпната Светлина, в пресветлата Светлина, в безкрайната Божия радост, където предстоят Ангелите и в песнопения непрестанно и вечно прославят Бог в Троица! Амин.