Знаем какво представляват наркотиците, колко опасни са те и до какви последствия води тяхната употреба. Темата за зависимостта от наркотични вещества става все по-нашумяла  и все  по-коментирана. Но какво правим? Чуваме история за поредното зависимо дете, казваме си колко лошо е това, което се е случило с него и… я забравяме.

 

Как биха могли да помогнат по някакъв начин на младеж в подобно положение? Бяхме на среща с представители на фондацията „Младежи на кръстопът” и бяхме впечатлени. Бивши наркомани ни разказаха  своята  история преди да постъпят в комуна и да се излекуват. Те са успели, а много други не са вече между живите. Разказите бяха изключително интересни и трогващи, но един от тях се открои ярко сред другите, като ни накара да се замислим каква невидима сила притежават хората и как тази сила променя съдби. Колко малко му трябва на човек, за да се пребори с порока - малко любов, малко усмивки, малко подкрепа, малко воля, за да стане много голям човек.  За да ви докажа това, ще ви представя историята, която ни разказа

Мариан Паунов:

„Моите учители казваха: „Ти никога няма да завършиш, няма да имаш образование, ти никога няма да имаш семейство.” Днес аз имам семейство, имам малко дете, невероятно момиченце. Обичаме се. Много често ме питат: „Добре, ти как се справи с наркотиците?”  Най-важното нещо, което може да те избави от наркотиците, това не е час, не е лекция, не е филм. Това, което може да те избави от наркотиците, е определено взаимоотношение с един човек, с няколко… Това, което те кара да се чувстваш ценен, значим, обичан. Това е най-важното.

Аз завърших в Хасково и там започнах с наркотиците. После  отидох в Пловдив и работех в  цех за пластмаса, където срещнах едно момче. То беше винаги усмихнато и си викам: „Това момче взима наркотици, които аз не съм взимал още.” Защото нямаше никакви дупки, нищо по очите нямаше.  Питам го: „Ти какъв си, какво взимаш, с нещо друсаш ли се, което аз не знам?” Аз бях опитал от всичко вече.  А той ми отговори: „Аааа, не. Нищо не ползвам, просто съм щастлив.” Аз не издържам: „Ти си ненормален, бе, човек, ти взимаш нещо, което аз не знам.”

Никога няма да го забравя, един ден след смяна ме закара в една къща, за мен с непознати хора. При отварянето на вратата, се появи  човек  усмихнат, с огромна усмивка. Викам: „Тоя човек взима нещо, което аз не знам”. И  ми стана толкова интересно неговото семейство. Покани ме да седна и в първия момент пак си мисля, че ме покани да седна и ми предложи кафе, защото „тоя човек нещо иска от мене”. Така беше при наркоманите. Нямаше как някой да ти предложи нещо, без да иска от теб друго. Освен кафе ми предложи и пържени филийки, няма да го забравя никога. Викам: „Тоя човек е нещо ненормален, не ме познава, а ме обича повече от баща ми и майка ми. Тука има нещо.”

На другия ден пак бях у тях, защото  вкъщи нямаше пържени филийки.  Отново и отново… Ходех отново и отново и викам: ”А тоя човек иска нещо от мене и се друса, а аз не знам за какво става въпрос.”

Оказа се толкова просто, толкова семпло - те просто били християни. За мен християнството дотогава беше  глупост. Нормално - аз съм в 21 век, не ме занимава християнството. Обаче този човек ми показа християнството толкова поетично в отношение на любов и приемане, толкова трогателно.  Търсеше ме. Когато имах някаква нужда, звънях на него. Не на приятелите си, не на майка си и баща си, а на него. Това е, което може да ни предпази от наркотиците - взаимоотношението, в което всеки от нас се чувства ценен, обичан и приет.”

Тази на пръв поглед обикновена история  дълбоко ни развълнува. Тя крие в себе си толкова много за отношенията на хората. Тя ни учи да бъдем добри, толерантни, да помагаме и да вярваме. Колко много може да струва това!

 

 

(Вестник "Чисти сърца" е издание на „Младежкия православен център” при храм „Св. Висарион Смолянски” – гр. Смолян)